Ако някой случайно не знае, авторът на този хитов свят е Лари Нивън. Книгата наистина е хитова: с появата си през 1970 г., печели „Хюго“ и „Небюла“ и прави фурор сред феновете на жанра – дотолкова, че авторът е принуден да напише продължение, в което да дообясни, опровергае или добави научни моменти, развълнували милионите му [по]читатели.
Признавам, пропуснала съм поредицата преди години, но пък винаги е приятно да прочетеш нещо „старо и златно“. Дори с още по-голямо удоволствие, защото ми е интересно как хората в миналото (да, не много далечно, но минало!) са си представяли бъдещето. Винаги съм се възхищавала на размаха на фантастите от 60-те и 70-те години. Световете им изпълват въображението, зареждат с нови идеи, карат те да мислиш мултидисциплинарно. Днес май ни е все по-трудно да излизаме от черупката на псевдопсихологичните си и технологични представи. Всъщност и моите първи разкази (средата на 90-те) са свързани с бъркане по главите на хората и андроидите. Но когато чета книга като „Пръстенов свят“, малките ми „прозрения“ наистина ми изглеждат малки.
Засега цивилизацията ни не е измислила друг начин за пътуване сред звездите, освен научната фантастика. Пътуването до световете на Лари Нивън е едно от онези, които остават в съзнанието като истински спомен.
За да разведря сериозните размишления, които застрашават да се превърнат в есе, ще добавя, че много се забавлявах с мацката с генетично заложен късмет (сега разбирам защо има хора, които печелят многократно от лотарията 😉 ) и особено това, как лежерно минаваше тя през живота и всички препятствия, които се изпречваха на пътя й (или по-скоро на пътя на спътниците й).
Ако четете внимателно обаче, не само ще се забавлявате с историята, но и ще откриете доста материал за размисъл, споменат също така лежерно:
- „Цивилизацията проявява тенденция към експанзия.“
- „Мнозинството винаги е нормално.“
- „Знаем, че има част от човека, която не желае да взема решения. Част от него иска някой друг да му каже какво да прави.“
- Умението да се таи злоба имаше ли отношение към способността за оцеляване?
И накрая, имайте предвид, че: „Приблизително веднъж на четиридесет години общуването с хора ти омръзва. Тогава напускаш световете им и тръгваш към границата на известното пространство. Преминаваш извън него, сам и в кораб за един пътник, докато отново не закопнееш за общуване.“ Факт!