Утре е последният ден за гласуване в конкурса за съвременен любовен роман. Включих се в надпреварата с раздвоени очаквания: от една страна беше предизвикателството да напиша нещо извън обичайните за мен жанрове, от друга страна знаех, че ако попадна на финал, трябва да се рекламирам, тоест, да събирам гласове във Фейсбук (и извън него, но гласуването беше само за хора с Фейсбук-профили) – а аз мразя подобни агитации, защото често се стига до откровено изнудване.
В крайна сметка попаднах във финалната осмица и започнах да събирам гласове – първо от реалните си приятели, после от виртуалните и накрая стигнах до непознатите. Беше интересно изживяване и материал за доста интересен анализ.
Например, от реалните ми приятели се оформиха няколко групи:
- Гласуващите – по-голяма част от тях гласуваха след прочитане на анонса, другите – след подкана с лично съобщение.
- Хитреците – те обещаваха и после се скатаваха с идеята, че никой няма да проследи гласуването. За тяхно нещастие в дадения случай гласовете се виждаха поименно…
- Фалшивите – това е групата на оперираните от лоялност. Те гласуват само, ако това би им донесло дивиденти. Този тип хора винаги са приятели на настоящите началници и никога на предишните. Разликата между тях и хитреците е, че фалшивите не си правят труда да обещават.
- Воайорите – те следят всичко в новинарския поток, но не дават признак на живот.
- Неактивните – тук са приятелите, които влизат рядко в профилите си във Фейсбук или изобщо не ги ползват.
- Безпрофилни – приятели и близки без Фейсбук профили. Те нямаха възможност да гласуват.
Подобно се оказа положението и с виртуалните приятелства, разликата беше само в по-малкия процент гласуващи (и, разбира се, липсваха безпрофилни).
След като помолих всички реални и виртуални приятели да гласуват за мен, беше време за непознатите. Организаторът много държеше на тази част от саморекламата. Започнах да пускам откъси в литературните групи, в които участвах. Идеята ми беше да проверя доколко моите текстове ще се харесат на публиката. Прецених, че ако хората не харесват откъсите и не гласуват сега, по-късно няма да си купят и книгата ми. А да изнудвам приятелите си (които гласуваха повече за мен, отколкото за творбата) да купуват роман, който никога няма да прочетат, ми се струва тъпо – не това е целта на издаването (поне според мен).
И тук истината лъсна: моята история не беше достатъчно интересна за потенциалните читателки (които, както знаем, са основен таргет на този жанр). Коментари почти липсваха и макар че имаше харесвания, това не се отрази на гласуването.
Реших да разбера къде греша. Започнах да чета текстовете, които предизвикват дружни адмирации в литературните групи и профили. Установих, че обикновено става въпрос за преразказ на реални случки от ежедневието. Преразказ по преживяно – с красиви фрази или поетични размишления, в първо лице – но без усилия за превръщане на реалната случка в художествена действителност. Просто публицистика в красива опаковка.
Дадох си сметка, че моите герои и моята история нямат шанс. И се отказах от конкурса далеч преди приключването му.
Що се отнася до резултатите, публиката ще получи точно онова, което е декларирала, че харесва 🙂