Днес, разхождайки се из мрежата в търсене на „добри литературни практики“, попаднах на това нещо:
Очевидно имам динозавърски разбирания за поезията, защото тези редове за мен са си най-обикновено… нюню.
Авторът (Петър Чухов – споменавам го, за да не се обиди) обаче е носител на разни награди за подобни шедьоври (може и за този да има признание).
Та, понеже напоследък видях и други подобни прозаищини, наградени като поезия (една от тях добавям в края на поста), въпросът ми е: не трябва ли да се прави разлика между свободни стихове и проза? А също между свободни стихове и откровена глупост?
Трябва ли да излезеш на площада и, докато четеш произведенията си, да с.р.ш, за да те вземат за „модерен“ и „съвременен“ поет? Респективно, да влезеш в социалните мрежи и да пуснеш клип, в който извършваш същите действия, на фона (аудио и/или титри) на безкрайно мъдрите си редове.
Наистина ли жаждата за слава е така обсебваща? Наистина ли прозата ще изяде поезията? Оправданията за провокации към читателя отдавна са се изтъркали.
Да бъдеш литературен политик не означава да си поет.
_________________________________________________________________________________________________________________
А ето го и обещаният пример за проза под прикритие:
