… във времена, когато човечеството си било самодостатъчно и било заето предимно с намиране на начини да освобождава паметта си от лавинно растящите количества информация, както и да минимизира физическите усилия за извършване на каквато и да било дейност. В резултат на това възникнали роботехнологиите, мозъчните екстеншъни, виртуалните градове и още много екстравагантни решения на тогавашното общество. Част от тях Земята ползваше и до днес: истеричните усилия за глобално следене на всяко човешко същество, влязло през Входните точки или родено на планетата; шизофренните виртуални ваканции, центровете за усъвършенстване на вида, доблерите…
***
За всички, които следяха отблизо живота и развитието на обществото там, беше ясно, че е въпрос на време някои от жителите да преоткрият и най-зорко пазената тайна.
***
─ Двадесет и две седми – прошепна тайнствено Луис и продължи, без да се смущава от недоверчивия поглед на приятеля си. – Всички се ровят в безкрайните редици, в повторението на цифрите и т.н. Аз не бях изключение, до момента, в който ми хрумна идеята, че ако това мистериозно число съдържа някакво послание, то трябва да е простичко. Двадесет и две и седем – разбираш ли?
─ Не съвсем – отговори Оливър.
─ Двадесет и две култури или двадесет и две раси, или двадесет и две цивилизации – все още не съм сигурен за точното определение в числителя, но тези двадесет и две “разделения” на хората са разположени в седем свята! Не е ли очевидно?
***
Престоят му в Дагаба беше една уникална възможност да опознае отблизо живота и обичаите в една от многобройните религиозни общности – нещо, което съставляваше част от неговата работа. Защото Дюк Пан беше хамелеон.
***
─ Виждам, че вече започваш да разбираш разликата между концерт и холопиеса – пошушна със задоволство жена му.
─ Едно от нещата, за които трябва да ти благодаря – отвърна също шепнешком той. Не можеше да й каже, че на референдума за гостуването бе гласувал против увеличаване посещенията на хора на изкуството и против живите представления.
***
Според всеобщото мнение на преподавателите си, Паскал Амол беше един от най-надарените математици, когото бяха обучавали. За съжаление на всички обаче той беше доказано хиперсоциален.
***
Учители! Отново учителите! Тези земляни си вряха носовете навсякъде, като че ли другите светове им бяха подчинени. Лили си спомняше как обикаляха фермите под предлог, че се интересуваха за учениците си, а всъщност правеха някакви непонятни статистики за състоянието на всяко имение. Говореше се, че ползвали забранени устройства за нарушаване личното пространство на жителите, но никой не беше успял да докаже тези твърдения.
***
─ Административните длъжности в Провинциалния център на Верн също се вкарват в списъка със заявките – беше пояснил Варан.
─ Искаш да кажеш, че можеш да изтеглиш длъжността “Кмет на Верн”? – учуди се тогава Лили. Стори й се несериозно, но той й обясни, че това е единственият начин да имат административно ръководство на провинцията, тъй като никой не искал да се занимава с тези дейности.
─ А в Аполония? И те ли теглят чоп? – поинтересува се Лили.
***
Направлението, което получи, бе за Мъгливия остров. Стори й се подходящо название, тъй като все още нямаше обяснение защо бе изпратена именно там. Тя не вярваше нито в измъчения бог на Мери-Ан, нито в този на дългобрадите, сластно усмихващи се мъже, с увити кърпи по главите, нито в многоръките статуи, обкичени с цветя, нито в очевидно мрачния идол на хората с черни кожени дрехи и мъртвешки гримирани лица.
***
─ Ако тази жена е убедила наемници да унищожат цял охранителен отряд и е отвлякла жител на чужд свят само за да омъжи дъщеря си, тя няма да се спре пред нищо – каза Джурана.
Останалите мълчаливо се съгласиха с него.
***
─ Не можем да се върнем назад – погледна строго брюнетката. – След малко оттам също ще тръгне охранителен отряд, ти сам го каза. Единственият ни шанс е да продължим и да намерим прикритие преди двата отряда да се срещнат. Не мога да ви опазя и от двете страни.
***
Движеха се по обратния път към Академията – една огромна подскачаща зелено-сива гъсеница от уморени и запъхтени млади мъже. Полковник Затура продължаваше да крещи, убеден, че виковете му вдъхновяват и поощряват момчетата. Тери гледаше безполезното му суетене и почти си представяше хвалбите му на предстоящия банкет на Академичното командване. Реши, че ще бъде забавно да присъства. Баща му щеше да уреди това.
***
Истината бе, че никой от жителите на новите светове не би могъл да потвърди дали е хапнал “тайландска” или “италианска” кухня, защото както рецептите, така и продуктите за тях отдавна не съществуваха, дори и на Земята.
***
─ Някакъв рейс от Божата планета. Никой не знае какво се е случило, но казват, че изчезнали пътници.
***
Засекретяването на входовете за сервизните коридори беше разбираемо, но никой не можеше да каже със сигурност защо те трябва да са дълги, тесни и заоблени, почти като огромни тръби.
***
─ Ние с теб сме късметлии – започна отдалеч директор Блейк. – Първите заселници тук работели в домовете си и социалните им контакти били ограничени до няколко видеоконференции. Чудя се как бих провел този разговор с теб, ако сега виждах само лицето ти на някакъв дисплей.
***
─ Ако това ще помогне на бъдещите ни взаимоотношения, следващият път съм готова да Ви донеса цяла торбичка с някои от най-добрите треви и да Ви науча как сам да си ги комбинирате. Убедена съм, че ще приготвите отвари, каквито не сте опитвал досега.
***
─ Казаха ми, че фигурките по обкова са йероглифи на някакъв древен език и обеците носят късмет, ако се слагат по реда на тези йероглифи.
***
─ Ето ви още една причина да държим пришълците под контрол. – Следователят очевидно се наслаждаваше на властта, която имаше. – И така, сега аз ви питам: каква е целта на посещението ви?
***
Беше полунощ. Денят на Разпределението беше приключил.