Задругата от Добри Божилов
Моята оценка в Goodreads: 3 от 5 звезди
„Задругата“ не е исторически роман, макар че при издаването му авторът се опита да го позиционира като такъв. Не е и алтернативна история, както е описан в някои интернет сайтове. Като приключенска литература е далеч от книгите на Дюма (с които беше сравнен в едно ревю). Началото наистина е обещаващо: криптоистория с тайно общество, натоварено с още по-тайна мисия. И не какво да е, а българско тайно общество, основано лично от цар Иван Шишман.
Идеята е добра, философията на Задругата също е приемлива, а българските шаолинци направо избиха… не, не рибата, а когото срещнаха. 🙂 И дотук. Да, книгата се чете бързо (което означава, че като цяло е увлекателна), написана е простичко, но с толкова много патриотично-философски повторения, че те в един момент дотягат и стават дразнещи. Да не говорим, че аз не съм почитател на преклонената главичка, а трябваше на всяка втора страница да чета колко мъдър мироглед било това.
Историческите личности в повечето случаи стояха като нескопосни кръпки. Сцената със семейство Моцарт, например, беше абсурдна. Речта на героите също невинаги беше на място:
„– Това е много интересна история – отвърна Игумена. – Докато бях във Виена, се срещнах с наши агенти там. От тях научих, че въпросният руснак всъщност не е търговец, а е шпионин на царицата. И когато разбере, че имам позиции в България, ще се опита да ме вербува. Това и стана.“
В цитата Игуменът използва твърде съвременен език: агент, шпионин, позиции, вербува… Колкото и ренесансов да е този член на Задругата, колкото високопоставен и учен да е, не би могъл да избяга от речта на своето време.
Казват, че дяволът се криел в детайлите. По отношение на „Задругата“ тази максима е съвсем вярна. Вместо да допринасят за достоверността на разказаната история, „малките камъчета“ я препъват и дискредитират. Така дори да искаш да повярваш на автора, не можеш.