Филмът е сниман през 1980 година, излязъл на екран през 1981. В родния СССР става касов шампион: 100 милиона продадени билети. Никой друг съветски филм не успява да се доближи до него, камо ли да го надскочи.
В настоящата статия няма да правя ревю или анализ на филма, а ще споделя някои интересни факти за него, които научих от рубриката „Тайни на съветското кино“.
Сюжетът накратко: през 1943 година в Техеран се провежда среща между Сталин, Рузвелт и Чърчил. Фашистите научават и изпращат атентатор, който да убие „тримата големи“. Съветски разузнавач е натоварен със задачата да предотврати атентата. Лидерите са спасени, но убиецът се изплъзва. Близо 40 години по-късно, през 1980 година, той е намерен, но отново се разминава с правосъдието, а героите от войната преживяват отново миналото.
Според историците не е имало никаква терористична заплаха за конференцията в Техеран, не е имало и предотвратени атентати. Също според историците не съществували подземните канали, които да опасват града и през които във филма терористът можел да проникне на конференцията. Според режисьора Наумов обаче, за каналите им пошушнали съветски разузнавачи, изпълнявали мисии в Техеран/Иран.
Основната част от филма е снимана в студио, където били изградени цели техерански квартали – сгради, улици, всичко. След монтажа екипът направил специална прожекция за свои познати-иранци, за да си кажат мнението. Поканените не знаели къде са правени снимките. Никой не се усетил, че това не е истинският Техеран, дори един от гостите при някакъв кадър възкликнал: „Ха, това е моята улица, нашата къща е през три къщи и вляво“.
Външните снимки са правени на много места, сред които Москва, Азърбейджан, дори Париж. Интересно е, че парижкото кафене, до което убиват главната героиня, всъщност е московска улица.
Снимачните дни в Париж били не повече от седмица, но тъкмо тогава режисьорите (Наумов и Алов) се срещнали с Ален Делон и така френският актьор станал част от филма. Станало на шега: Наумов се пошегувал на маса с продуцента от френска страна, нещо в стил „Е, остава само да поканим и Делон“, а продуцентът казал „Защо не?“ и се свързали с актьора, а той се съгласил да поговорят. Когато разбрал обаче, че го гласят за някакво епизодче, колкото да се мерне на екран, решително отказал. Тогава на сценаристите се наложило да измислят нов герой – буквално за 24 часа преработили сценария и във филма се появил френският комисар Фош. По този повод Армен Джигарханян си спомня: „На нас, останалите, ни се наложи да се постесним на екрана“.
Главната женска роля е поверена на младата Наталия Белохвостикова, която била… жена на режисьора Владимир Наумов. Сигурно е имало много приказки и недоволства, но той изобщо не я щадял (може би точно заради клюките) – до такава степен, че Ален Делон дори се скарал с него за това. Причината била епизод, в който прострелват героя на Делон. Той пада, героинята на Наталия също (в опит да му помогне). Потъркаляли се те добре на уличка край Сена, но френският актьор бил със специални „подплънки“ – защитно облекло, което да омекотява ударите при падането. За съветската актриса, естесвено, нямало такива екстри и в края на епизода тя била добре насинена.
Дали защото във филма играе французойка или не, но Наталия Белохвостикова имала голям успех сред французите. Композиторът Жорж Гарваренц получил задание да напише темата на филма – музика за любовта. Той казал, че ще пише за Наталия, защото тя го вдъхновява и настоял тя да седи до него, докато съчинява музиката. Когато чул мелодията, Шарл Азнавур толкова я харесал, че написал текста и сам изпял песента във филма. Така се появила „Вечна любов“ (Une Vie D’Amour). Песента става много известна, а Азнавур я включва в концертите си, пее я и в дует с Мирей Матийо.
Последно чух песента с руски текст, като саундтрак на сериала „Людмила Гурченко“ – за мен това е творческо безсилие, с чужда пита помен.
Както повечето неконвенционални филми, „Техеран 43“ също преживял своя лош момент: „горе“ установили, че в сценария атентаторът не умира. Станал проблем: откъде-накъде ще бяга, как ще се изплъзне на съветските служби? Искали лошият обезателно да бъде наказан, т.е. убит. Режисьорите обаче отстояли позицията си, че всъщност така предупреждават, че терористичната заплаха не е изчезнала. Май са имали прозрение, а?
(фактите са подбрани от епизод на „Тайните на съветското кино“)