На вкус и цвет товарищ нет

За да не останете с грешното впечатление, че съм сред отличените във всичкки конкурси, в които участвам, време е да споделя и неуспехите. 🙂

Вече писах в началото на август, че участието в тазгодишния конкурс за сонет ми донесе номинация за произведението „Аз и лятото“. Забавното е, че бях написала стиховете за друго състезание: видеоконкурса „По стъпките на лятото“, организиран от Фондация „Буквите“ – конкурс, който завърши без победители – организаторът го анулира, защото изпратените материали не успели да впечатлят журито нито като визия, нито като текстове…

Отначало ми се стори парадоксално, че стихове, оценени като добри от едно сериозно жури, са сметнати за плява от друго. После си спомних защо някога не кандидатствах в СУ, а в ТУ: за да избегна субективното оценяване. В математиката решиш ли си задачата, не могат да ти намалят оценката. В литературния свят обаче е като в икономиката: който дава парите (наградите), той поръчва музиката, пардон, раздава оценките. Или просто хлопва кепенците.

Второто „несбъдване“ бяха двете ми кратки ревюта за конкурса „Разказвачи на книги“. Признавам, написах ги без особено вдъхновение, по-скоро за олимпийския принцип – за разлика от ревютата, които пиша тук и в Goodreads. Това не попречи да се подразня от ужасния начин, по който бяха качени: първият текст, написан на TimesNewRoman 12, стоеше на сайта като много дребен шрифт, а началото на втория, който изпратих на Ariel 11, изглеждаше още по-ужасно – твърде едри букви, слети думи (които, ако кликнете на самото ревю, се виждаше, че изобщо не са слети…). И понеже не съм някоя компютърно полуграмотна бабичка, не бих могла да приема обяснения от типа „ами така сте ги изпратили, ами като не можете да работите с редактори (разбирай на компа), кой ви е крив“.

Та, всъщност, добре е да знаете, че не всеки конкурс си заслужава усилията и не всяко разочарование идва от липсата на отличие. В описаните случаи се разочаровах от презрението към участниците и техния труд. Знам, че ако организаторът на конкурсите види тази статия, ще ме хейти до гроб, но… имаме свобода на словото, нали? Все още…

Публикувано в Мисли. Постоянна връзка.